Това е заглавието на публикация на  „Монитор.бг“ от 09.07. 21г. , на интервю с доц.д-р Божидар Иванов, директора на CAPA /Център за икономически изследвания в селското стопанство/- ИАИ

Вижте акцентите,  линк към публикацията, както и пълния текст на  интервюто:

-Планираните тавани на плащанията все още са само повод за напрежение, но едва ли те ще решат въпроса с неравномерното плащане. Нужни са други механизми.

 -Засега не е ясна цената на  „зелената сделка“ и дали хората ще са готови да я платят, казва още в интервю ръководителят на Центъра за икономически изследвания в селското стопанство (САРА)

Колективната инфраструктура  е най-голямата слабост на българското земеделие.

-Екстензивното, основано на природните ресурси земеделие, ще продължи да съществува, макар и да се маргинализира и потребителите ще имат възможност да си купуват от произведените от него продукти.  Дали ще го правят –  ще зависи от промяната на  ценности и покупателната способност

Вижте тук цялото интервю – Доц. д-р Божидар Иванов пред „Монитор“: Субсидиите трябва да защитават доходите на фермерите:

– Доц. Иванов, какво ще е отражението върху земеделието у нас от евентуалното въвеждане на тавани на евросубсидиите за едно стопанство?

– Това е един много чувствителен въпрос не само за българското земеделие. В последните около 2 десетилетия неравномерното разпределение на директните плащания в ЕС се увеличаваше. Причините са основно икономически. По-малките и неефективни стопанства не могат да осигурят нормални доходи на своите членове и не издържат на ценовата конкуренция. Земеделието се превръща все повече в агробизнес и фамилният му характер отстъпва на фирмения модел. Това води до окрупняване, откъдето се стига до високи плащания на стопанство. За финансовата 2019 година в ЕС по линия на директните плащания са изплатени 41,4 млрд. евро на 6,3 млн. бенефициенти, което прави средно 6,5 хил. евро на един бенефициент. В същото време в България са разпределени 785 млн. евро на 66 хил. бенефициенти, което прави средно около 11,9 хил. евро на бенефициент. През 2009 година, 10 години по-рано, средното плащане на бенефициент в ЕС е било около 5 хил. евро и това нарастване на средната сума 10 години по-късно се дължи на факта, че около 20% от бенефициентите на директни плащания през този период са изчезнали. ЕС се опитва да даде отговор и да реагира на обществените въпроси защо около 80% от публичните субсидии в земеделието отиват при 20% от бенефициентите. Полагат се усилия, но с незначителен резултат до момента да се намалят тези несъответствия в разпределението, които удрят директно тезата на съюза, че субсидиите са подкрепа на доходите на земеделците. Таванът на плащанията не мисля, че може да реши в желаната степен проблема, а само е повод за напрежение и ще води до трудности при прилагането. Трябва да се търсят други механизми, за да се оптимизира осигуряването на публична подкрепа за земеделието. Промяната да стане чрез отчитане на социалния ефект върху заетостта в земеделието, защото в земеделието доходите са около 60% от средните в останалите отрасли, както и да се изгради защита срещу производствените и пазарните рискове и се смени концепцията на субсидиите, които от подкрепа да преминат в защита на доходите.

– Таваните ще доведат ли до мечтаното пълно изравняване на субсидиите, получавани от нашите земеделци, с тези на фермерите от старите страни – членки на Евросъюза?

– Изчисляването на националните бюджетни пакети за директните плащания в ЕС са ставали на база исторически данни. Отчитало се към даден период каква е структурата и какво е било производството на земеделието, умножават се тези производствени резултати по нивата на субсидиране към историческия период и се получават националните пакети. Въпросът може да се перифразира, като кога ще направим единно плащане на площ за целия ЕС. Ние знаем колко много дебати и критики има прилаганата у нас Схема за единно плащане на площ (СЕПП) и да искаме да превърнем целия ЕС в унитарна система, прилагаща тази схема, звучи еретично. Европейското земеделие се различава между отделните страни. Цените на земята, на работната сила не са еднакви, а в същото време и производствената структура е различна. Проблемът на ЕС в земеделското подпомагане е в историческия подход, който като база е далеч в миналото, взета отпреди почти 20 години. Прилаганият модел на необвързано с производството подпомагане направи субсидиите откъснати до голяма степен от реалността, която да отчита съвременните резултати, риска, социалния ефект, разходите за производство, което провокира многото въпроси около земеделските субсидии.

– Как ще се отрази „зелената сделка“ на българското земеделие? Някои прогнозират намаляване на производството и нарастване на доставките на храни от чужбина.

– „Зелената сделка“ е един много хубав лозунг, чудесно послание и обещаваща визия за европейското земеделие. Големият въпрос е дали високите цели и изисквания могат да бъдат осъществени за кратките периоди и времеви рамки. Все повече започва да се задава въпросът, какви ще са ефектите и въздействието от намаляването използването на пестициди с 50% до 2030 г., на минерални торове с 20%, на ветеринарни препарати с 50% и достигане на 25% от земеделската земя да премине в биологично производство. Ако това се постигне теоретично, каква ще е цената от тези усилия и промени и дали обществата и хората ще са готови да я платят. Този дебат се води основно между европейските институции, основно Европейския парламент и земеделските организации, но в него трябва да бъдат привлечени и гражданите, защото именно те ще усетят преките и косвени ефекти от амбициозните цели на „зелената сделка“. Определено въпросите с климата и опазването на околната среда са много важни и човечеството трябва да насочи вниманието си в тази посока и да намали експлоатацията на планетата. Но дали точно трябва да се започне оттам, например чрез рязко ограничаване на пестицидите, които имат малък неблагоприятен ефект в сравнение с парниковите газове, а опасностите за биоразнообразието могат да бъдат решавани и с други механизми.

– Според вас кои са най-перспективните направления в родното земеделие, в които ще е най-удачно да се инвестират средствата, очаквани по Плана за възстановяване?

– Колективната инфраструктура сега е най-голямата слабост на българското земеделие. Изоставането в тази област се усеща изключително силно в отрасли, където организацията на пазарите е толкова важна, като зеленчукопроизводство, овощарство, преживното животновъдство. В момента укрепващите се индивидуални производствени единици в определени сегменти са на равнища, често пъти превъзхождащи техните аналози в ЕС, но липсват хоризонталните връзки и колективната инфраструктура. Общите действия на земеделските производители са спорадични, сътрудничеството е несистематично, организациите на производителите и браншовите сдружения обхващат малка част от сектора и оттам синергийните ефекти отсъстват. Без консолидация на маркетингово ниво нашите производители ще останат уязвими и неконкурентоспособни не само на външните пазари, но и на вътрешния.

– Обвързаното подпомагане ли е големият шанс за просперитет на родното земеделие или е обратното?

– Обвързването на подпомагането в отрасъла с резултатите е верният път за подем и възход на българското земеделие. Субсидиите са много важен стимул, защото формират значителна част от доходите на земеделските производители и по този начин играят важна роля при вземането на решения от тях. По този начин те трябва да бъдат използвани, за да се направляват процесите. Това, от което има нужда българското земеделие, е постигане на по-голям резултат, изразяващ се в добавена стойност и по-голяма полза за обществото и потребителите.

– Какви са прогнозите ви за българското селско стопанство в следващия програмен период?

– Отговорът на този въпрос зависи дали водещо ще бъде разумът или сърцето. За песимистичен сценарии въобще не искам и да помислям. При оптимистичния много от нещата, казани в отговор на предишните въпроси, започват да се случват. Българското земеделие започва да възстановява част от загубените си позиции на пазарите на основни храни – месо, мляко, зеленчуци, плодове. Самозадоволяването с тези стоки расте и добавената стойност се увеличава, което води до по-високи пазарни доходи на земеделските производители, до по-високо заплащане на труда. При реалистичния сценарий продължаваме да сме концентрирани повече към разпределение на публичните средства.

– В едно свое интервю споменавате за „заводите за храна“, които ще се превърнат в най-големия конкурент на стопанствата, произвеждащи храна от земята. Това означава ли, че земеделската земя става излишна, или тя ще се използва единствено за осигуряването на скъпа храна, която няма да е достъпна за всеки?

– Земеделието, подобно на останалите икономически отрасли и въобще на общественото развитие, си има своя еволюция. Фамилният тип земеделие все повече отстъпва място на агробизнеса поради невъзможност да устои на конкурентния натиск, от една страна, а, от друга, защото отделните земеделци не чувстват това вдъхновение, което са имали хората преди. Технологизацията, дигитализацията и генетичните достижения напредват толкова бързо, че ролята на отделния човек в производствените процеси става все по-малка. За да произведеш нещо в земеделието, няма да бъде критично важно да разполагаш с подходящите природни и климатични условия, а да разполагаш с необходимата технология. Съвременната икономика става все по-доминирана от потреблението, което зависи от цените, а те се определят от разходите за производство. Когато отношението на потребителите към храната е към търсене на храни, където разходите им в домакинските бюджети да бъдат около 10-15%, тогава единствените, които могат да посрещнат тези изисквания, са мощните производствени структури, които прилагат такива практики и технологии. Те ще приличат повече на лаборатории с промишлени капацитети, отколкото на екстензивни земеделски стопанства. Доминирането на същите ще бъде заради съзнателния избор на потребителите, а и защото човечеството, което непрекъснато нараства, ще има нужда от тях, за да се осигурява необходимата хранителна сигурност.

Екстензивното, основано на природните ресурси земеделие ще продължи да съществува, макар и да се маргинализира и потребителите ще имат възможност да си купуват от произведените от него продукти, но дали ще го правят, ще зависи от промените в ценностите и йерархията в предпочитанията, както и в покупателната им способност.

 

ВИЗИТКА:

Божидар Иванов е доцент в Института по аграрна икономика към Селскостопанската академия, където работи от средата на 2005 г.

Завършва аграрна икономика в УНСС, а през 2004 г. и докторантура в Университета Кюшу в Япония

От края на 2018 г. е избран за ръководител на Института по аграрна икономика

В началото на 2013 г. участва в изграждането на Центъра за икономически изследвания в селското стопанство – САРА към ИАИ, с финансовата подкрепа на Фондация „Америка за България” и ръководи изследователския екип

Автор в над 80 самостоятелни и колективни публикации и монографии в България и чужб

 

НАЗАД